На Прага на Растежа: Тревожността като Зов за Пробуждане

Идваме на този свят неподготвени, незавършени, уязвими и единственото, което ни остава е да се учим от собствения си опит и несполуки. Така сме устроени, че нуждата от сигурност ни кара да планираме, контролираме, да търсим власт над останалите, само за да получим парченце сигурност и спокойствие, че всичко ще бъде „наред“. Има само две неща обаче на този свят, които са абсолютно сигурни – раждането и смъртта. Темата за смъртта е нещо, което повечето хора избягват, съзнателно или пък не. Някак идеята, че това няма да се случи скоро, още повече в младостта е една от причините за отлагането на редица решения, водещи към автентичен, осъзнат живот.

Ървин Ялом е психоаналитик, с огромна писателска дарба, разглеждащ темите за смъртта, свободата и смисъла на живота. За това как екзистенциалните въпроси често остават настрана, докато изпълваме ежедневието си с формални съдържания, повтарящи се модели на поведение, едни същи страхове и емоционални тригери. В стремежът си да „смалим“ собственото си съществуване до определени казуси, придавайки съдържание на битовите си несполуки, за сметка на фундаментални теми, определящи чувството ни за благополучие. Защо обаче се случва това? В книгата си „Екзистенциална психотерапия“ Ялом разглежда тревожността като посока. Като нещо, проправящо си път към съзнанието, което ни показва, че нещо трябва да се промени. Че искаме нещо да се промени. За да случи това, обаче е необходимо да се вгледаме в собствената си представа за това какво всъщност за нас е свободата. Какви избори ни дава, готови ли сме да поемем отговорността за тях, или по-скоро сме склонни да се откажем от отговорността за живота си, предавайки я в ръцете на някой друг, или други, или пък просто убеждения, сковаващи съществуването ни в определени рамки. Ялом обяснява, че много хора несъзнателно избягват свободата , защото тя означава, че няма външна сила, която диктува живота им – ние сме единствените, които го оформяме.  Това осъзнаване поражда тревожност – какво, ако сгрешим? Какво, ако изберем грешния път? Именно тази тревога кара някои хора да предпочитат зависимости, авторитети, външни норми, които „казват“ какво да правят.  Истинската свобода не е липсата на ограничения, а осъзнаването, че животът ни зависи от нас. Да поемеш пълната отговорност за съществуването си може да бъде плашещо, но е и единственият начин да изградиш автентичен живот.

Тревожността – сигнал за необходимост от промяна:

Ялом разглежда тревожността не като признак на слабост, а като фундаментален сигнал , че човек е изправен пред избор, който изисква промяна. Тя възниква, когато осъзнаваме, че старите модели вече не ни служат, но се страхуваме да ги променим.  Тревожността е предизвикана от сблъсъка между желанието ни за свобода и страха ни да поемем отговорността за нея.  Най-дълбоките житейски кризи често не идват от външни фактори, а от вътрешното осъзнаване, че трябва да изберем по-смел път .

Екзистенциалната философия на Ялом ни учи, че животът е просто това, което ни се случва, но е и онова, което създаваме .

• Страховете са нормална част от съществуването.
• Тревожността не означава, че нещо не е наред – означава, че сме на прага на растеж.
• Изборите не трябва да бъдат перфектни – само автентични.

Животът не идва с гаранции, но в това е неговата красота – той е възможност за създаване , а не за следване на предопределен път. 

Свободата е един от четирите основни екзистенциални „крайни проблема“ на човека. Но тази свобода не е щедро поднесена привилегия – тя е тежест. Ние сме свободни да избираме, но с тази свобода идва и отговорността за собствения ни живот. И когато човек осъзнае, че няма универсален смисъл, тогава свободата не е освобождаване, а страхотно задължение: да измислиш собствения си смисъл. А той не се открива като скрито съкровище, а се изгражда. Не е нещо, което някой ще ти връчи, след като си се доказал. Смисълът е това, което правим с нещата, които ни се случват. Той може да се роди от връзките ни с другите, от грижата, от създаването, от страданието, което се превръща в състрадание. Парадоксално е, но често именно страданието е това, което събужда най-дълбокото в нас – хуманността, съпричастността, нуждата да бъдем значими за някого.